Действието на филма се развива в едно близко бъдеще, в което светът агонизира от липсата на хранителни запаси, а климатът на Земята рязко се влошава, предизвиквайки глобална суша, облаци от прах и гигантски пясъчни бури. Тук се появява и историята на бившия пилот Купър (Матю Макконъхи), който работи по програма за фермери и отглежда царевица. Тя е единственото растение, което не е покосено от „чумата“ на Земята. Освен за царевицата, Купър се грижи сам за двете си деца. Стечение на обстоятелствата отвежда Купър в секретен научен център, изучаващ новопоявила се червеева дупка в близост до Сатурн. Целта на екипа, представляващ част от бившата космическа агенция НАСА и предвождан от професор Бранд (Майкъл Кейн) е да се изпрати кораб в дупката и така да се изследва една далечна галактика, в която да се търси нов дом за човешката раса. Купър открива, че ситуацията на планетата се влошава и единствената надежда за оцеляването на човечеството минава през тази червеева дупка, и лежи отвъд пределите на нашата галактика. Той е и най-подходящият човек, който да оглави мисията, която да постави новото начало. Гореизложеният сюжет отразява само малка част от експозицията на „Интерстелар”, в която се изгражда гръбнакът, на който се крепи целият филм – връзката между баща и дъщеря през призмата на пространство-времето. Тази връзка не само е важна за изграждането на емоционалната интеграция във филма, но и за механизма на историята. Действието е малко тромаво и това изграждане води до сериозни проблеми в смисловия и драматургичен преход между първата (земната) и втората (космическата) част – преход, който е пренебрегнат.

Относителното протичане на времето е интересна тема, която се изследва с принципно заслужена похвала. Ако човекът приеме идеята, че всички прераждания протичат едновременно, ако осъзнае, че всичко се случва едновременно Тук и Сега, то това елиминира идеята, че е възможна причина, която да произлиза от „миналото”. Тогава всичко, което се нарича причина, идваща от вън – било то „минало”, карма, или околна среда, би следвало да е напълно самоналожена филтрация от настоящето!

Остава перспективата, че съществуват различни енергийни връзки – с материята, другите едновременно съществуващи успоредни прераждания, или настоящите взаимоотношения. Честотните застъпвания с други житейски преживявания, които са включени в избраната за изследване основна тема от настоящ живот, са подпомагащи фактори за тази тема и за това изследване. Просто от настоящата пространствено-времева перспектива тези връзки се интерпретират като успоредни реалности, които могат да са взаимоотношения, минало, спомени. Това обаче е създадена интерпретация от настоящето. Настоящето… създава миналото, а не обратното. Аналогично – бъдещето може да определя настоящето, когато това бъдеще стане настояще. Но когато това настояще е сегашното ти настояще, то създава бъдещето. С изборите от настоящето твориш нагоре по веригата бъдещето. Когато пристигнеш в „бъдещето”, ти позволяваш да си спомняш сегашното настояще. В този смисъл създаваш това бъдеще от настоящето, но начинът, по който го правиш, е като превръщаш бъдещето в свое настояще. Тогава всичко е настояще. И всъщност може да се използваш настоящето, за да се промени миналото. Умът, актът на мислене се премества в различни милиарди успоредни реалности всяка секунда. Те са статични, а умът преминава през тях. Преминаването може да се извършва буквално през очите на безкрайно много различни версии, но изборът е един. Това създава илюзията за движение и развитие. Но съвсем буквално и практически, всеки, във всеки миг преминава през различна статична картина, в която е „нарисуван“ различен човек. И само изборът да се познае го прави една и съща личност. За да знае как да „обрисува“ и задържи холограмата, енергията се разгръща до безкрайност, а след това се „свива“ до определен фокус-ограничение, за да се проектира картината, която е пожелана.

Така всички „трептим“ до безкрайност и се свиваме до проекцията, която да се прояви върху екрана, наречен околна среда. Тогава, ако при всяко разгръщане всеки път се проявява различен човек, то този нов (всеки миг) човек, няма една и съща история. Да запазите или не предистория, близка до предисторията на предишния човек, зависи от всеки – от неговия избор. Начинът, по който всеки определя себе си сега, определя и личността, която има някакви преживявания в миналото и бъдещето. Пристрастяването към определен модел, начинът по който изглежда, желанието му да се променя или не, е причината, поради която си създаваме илюзията за еднаквост с развитие. Когато наистина, наистина знаете – не да повярвате, не да мислите – а когато наистина знаете, че сте една нова личност и наистина знаете, че като различна личност имате различна история, това не означава, че сте се отказали от пристрастеността, а че никога не сте я притежавали! По тази причина в новата личност, която вече сте, отсъства каквото и да е натрапчиво желание – как да изглежда или какви възможности да притежава. При това не защото новият кадър е трансформиран, а защото в този кадър лицето, което сте сега, знае, че просто никога не е притежавало пристрастяване. Това просто не съществува в ума му и никога не е съществувало.

Всичко съществува в мига Тук и Сега и когато избираме да сме холограма, си създаваме идея и ТЕМА ЗА ИЗСЛЕДВАНЕ. Това донякъде е така наречената карма, предначертаната пътека. Донякъде, защото всеки един миг, по свое желание, тя може да се променя. Свободната воля е конкретно преживяване, което всеки сам избира да преживее. Избира се от налични, съществуващи възможни вероятности, намиращи се в Потенциала.

Същността на този избор е, че сами определяме рамката, която съществува като вероятност. Тази рамка не се променя, но гледната точка спрямо тази вероятност се променя. Изборът на гледна точка е това, което се нарича свободна воля. Правим си честотна пътека, по която да преминем и в този план, тя е рамката, ограничението. Как вървим през тази пътека зависи от свободната воля. Дали ще бягаме, или спираме за почивка, дали ще ходим на ръце с главата надолу, или като се отбиваме вляво и дясно, зависи от свободната воля… Това, което създаваме, творим като реалност е заради преживяването, заради темата, която вече е избрана. Не създаваме „нещото Идея” – тя вече съществува като вероятност. Използваме Идеята, за да създадем уникална перспектива за индивидуално преживяване, което е избор за лично преживяване по собствена воля. В същото време, всяко нещо, което преживяваме в реалността си, можем да променяме всеки миг. Сами избираме каква гледна точка можем да имаме спрямо нещата, с които взаимодействаме. При наличието на подобни различни перспективи, всичко зависи от това какво избираме … Тук възниква въпроса: „Щом всичко вече съществува … какво тогава избираме?”. Съществува вероятност, а не преживяване. Извън изборът съществува само идея. Единственото нещо, което е реално, е преживяването на самата идея. Тоест, гледната точка и придаденото значение създават възможността за преживяване на тази гледна точка. Ако няма преживяване, няма и честоти на трептене, но тогава няма и идея… Но тогава и нас ни няма. Ако ни има, създаваме трептене, което създава идея за съществуване. Много идеи създават Потенциал. Този потенциал е гъвкава мисловна идея, мечта, вероятност. Структура от вероятности в мисловността, наречена когиталност. Тоест, говорим за структура, която е създадена от нас. За да преживеем която и да е идея, си творим динамичната взаимообвързана илюзия между Потенциала от нереализирани като ограничение и преживяване мисловности и свободна воля като избор за преживяване. Потенциала от енергия са всички възможни нереализирани вероятности и в този план съществуват извън нас – нали са нереализирани, тоест непреживени.

Но не идва ли този момент прекалено късно? Със закъснение идва и финалната развръзка, която макар и да печели плюсове, носи и доста въпроси и парадокси, защото Интерстелар разглежда една мащабна тема и идея, която винаги вълнува – Пътят, Истината, Животът…