Холографията (гръцки: όλος (холос) – цял + γραφή (графе) – пиша) е науката, която се занимава със създаването на холограми – форма на изобразяване, която позволява записването и възпроизвеждането на триизмерни образи с помощта на лазерна светлина. Холографската техника може да бъде използвана също и за съхраняване и обработка на информация.

Теорията на холографията е създадена през 1947 г. от унгарския учен Денис Габор в хода на изследвания, провеждани с цел усъвършенстване на електронната микроскопия. В основата на откритието е методиката за възстановяване на вълновия фронт на светлината, отразена или преминала през обекта на изобразяване. Практически холографията се развива едва в началото на 60-те години, след създаването на лазерите, които са мощни източници на кохерентна светлина. Тя е необходима за получаване и възстановяване на холографските образи. Лазерът е изобретен от Теодор Мейман. Концентрацията и излъчването на интензивна и чиста (кохерентна) светлина се използва във всички области. Може да замени скалпела, да записва и чете звук и образ от оптични носители, да запалва „огъня” за сливането на ядрото при ядрена реакция, да възпроизвежда релефни изображения и др. Светлината на Слънцето, която наричаме „бяла”, е съвкупност от няколко едноцветни (монохроматични) светлини в диапазона от червен до син цвят, които се допълват. Светлината на лазера е едноцветна. Вълните се различават една от друга по своите дължини, които са конкретни за всеки цвят. Бялата светлина е съставена от множество дължини на вълната, а лазерната – само от една. Тази светлина е кохерентна, т.е. всички вълни, които я изграждат, са еднофазови. Бялата светлина е некохерентна, подобна е на движеща се тълпа. Светлината на лазера е концентрирана, насочена и по-мощна от тази на другите източници.