Голяма част от проблема с репликата „Нямам време“ е, че хората не знаят с какво точно да си запълнят свободното време. Ако пък знаят – нямат физическа, емоционална и ментална сила, за да го реализират на практика. Така, всички са „заети“ с хиляди глупости (които, спрямо филтрите, които са изградени, мозъкът убеждава, че са изключително важни и неотложни за вършене). Така изглеждаме сериозни, ангажирани и бягаме от отговорността „свободно време“. Дори и да се срещнем с него, го запълваме с колективното бездействие, заложено в егрегора – дейността „да купиш имот“, да изплащаш кредит, да попътуваш, да напуснеш работа и да „почиваш“ на морето, да поддържаш „имидж“ и т.н.
Ако си наясно защо следваш този егрегорен модел – супер. Но ако го правиш, защото така правят другите, или защото „така се прави“ – тук е редно да се замислиш – какъв смисъл ти носи, каква е полезността, до какво реално води, какъв е резултата. Реалното оползотворяване на свободно време е ако в същността си то води до нещо наистина градивно за всички нас – не само за семейството, жената или децата, а наистина за всички – дори в по-разгърнат план – за Всичко, което Е.
„Градивност“ – запълване на освободеното време с нещо, което желаете да Творите. Нещо, което носи смисъл и удовлетворение; нещо, което се отлага от доста време. Ако няма такова – градивно свободно време е ученето за реализация на промяна в околната среда и паралелната реалност. Учене, което след това практически да приложиш.
Има ли смисъл в това? Въпрос на Избор…
Залудо работи, залудо не стой – все нещо ще научиш и все нещо ще се промени…
Въпрос: Как да освободим време за всичко това?
Отговор: Като спрем оплакване, критика и клюки.
Статистиката показва, че ако човек съзнателно следи качеството на всеки свой разговор, то с 30-40% ще се увеличи свободното време.
Упражнение: Да следим всички разговори, които водим. Предварително да „обсъдим със себе си“ какво имаме да кажем, защо го казваме и как това помага на околната среда. Оплакване, критикуване или клюки директно следва да отпадат. В следващите 24 часа следете и си записвайте колко пъти (в разговори или в главата си) започвате разговор, който е вид оплакване, критика или клюка. Ако се „хванете“, че е така, просто прекратете разговора и си тръгнете (или сменете темата в главата си).
Оплакването, критиката и клюките са импулси, които „задействат“ амигдалата (орган в мозъка, отговарящ за негативните емоции, страха и т.н.). Следствието – отваряме честотен портал с егрегора.
Оплакването не оправя проблема – това е енергия, изразходена за градивно „самосъжаление“. Творенето в тази посока затваря филтрите и ни изолира от средата. Така оплакванията се „отразяват“ в затворените решетки и „раждат“ огледални импулси от още оплаквания. Порталът с егрегора и колективното мислене в тази посока се разширява и разгръща и ставаме все по-песимистични и негативни, с понижено самочувствие. Най-тъпото е, че обикновено започваме „разговор“ с оплакване, защото това е „портал към другите“.
Критика – използваме грешно думата, за да се почувстваме значими в собствените си очи, „по-важни“ от останалите. Критиката се ползва за тихо надмощие на другия. Прилагана често, тя се превръща в навик. Навикът да се критикува е признак на страх, на ниска самооценка, на болен перфекционизъм и липса на емпатийност. За отбелязване е, че няма нито един паметник, построен на някой, който е стоял, критикувайки останалите. „Градивната“ критика, е агресия, която упражняваме върху себе си и хората около нас, прикрит под маската на „добри намерения“.
По принцип критика е прекрасна дума. Идва от на френски: critique и от старогръцки: κριτική τέχνη – изкуството за разбор, съждение… Това е изкуството да се откриват противоречия, грешки и да може да се направи анализ или обсъждане на нещо, за да се изследва, да се направи проверка на достоверността и истинността. Това е отзив, обратна връзка от средата, обсъждане за изразяване на гледна точка.
Упражнение: За да не се самозалъгваме, че използваме правилно термина критика, е най-добре да го заместим за известно време с мълчание или разсъждения в трето лице относно дадена проблематика. Съжденията и същността на разбора на проблематиката е необходимо да се базират само на лична практическа опитност (ако си го правил и имаш опит, говори за него; ако не си и нямаш опит – по-добре си мълчи).
Клюки – желание за действие и промяна, което не желаем да направим. Според тълковния речник, клюка е интересна, пикантна новина за някого, невинаги истина, обикновено компрометираща го, която се препредава от човек на човек. С клюките обикновено се създават интриги и са демонстрация на злост и коварство по отношение на една личност.
Тоест, клюките са създаден филтър на удоволствие за „илюзорно превъзходство“, който не носи никаква стойност. Това е емоционална мастурбация – задоволяват емоционалния глад за виртуално действие, което да генерираме и преживяваме в личен план. Но ние седим и обсъждаме как другите хора действат и „си вадим извод от грешките им“ защо никога ние самите няма да го направим. Така филтъра ни „затваря“ в рамките на една виртуална реалност на самозаблуда, че го можем, но няма да го направим…
Упражнение: Заместваме клюките за известно време с подаване на информация другите за интересни и полезни съдържания, свързани с промяната, развитието и подпомагането на околната среда и паралелната реалност.
Факти: Свещеникът Уил Боуен открива, че ако в течение на 21 дни човек не се оплаква, не критикува и не клюкарства, то животът му се променя. Той прави виолетова гривна, на която пише „Свят без оплаквания“ и всеки, който я сложи приема за правило да не се оплаква, критикува и клюкарства в рамките на 21 дни. Ако в някой от тези дни човекът забрави и произнесе оплакване, критика или клюка – той трябва да премести гривната от едната ръка на другата и да започне броенето на 21 дни отново! Продължава се дотогава, докато гривната се задържи на едната ръка за 21 дена поред. Причината, поради която „работи“ това упражнение е дендритогенезата – способността на мозъка да „откъсва“ неврон от мястото, където е „свикнал“ да подава импулс, като така сменя фокуса при подаване на импулса. По този начин се променят и филтрите, през които човек вижда и преживява света.
Можете да ползвате ластик и да приемете това предизвикателство. Наблюдавайте как животът се променя. Ако се хванете, че говорите или толерирате оплакване, критика или клюка – започвате 21-дните отначало. Предстоят интересни 21 дни… за всеки, който го пожелае…
*Дендритогенеза – способността на мозъка да променя синаптичните връзки към определена филтра[ия
Всяка връзка, която невроните формират, се превръща в мисъл. Мозъкът изгражда всичките си понятия въз основа на асоциативната памет. Всички идеи, мисли, чувства са вградени и взаимосвързани в тази невронна мрежа и между тях има сродство.
Из филма „Мистерията на живота
Когато подадем електрохимичен импулс по невронната мрежа, между някое от разклоненията и „магистралата” на мрежата „прескачат“ електрически искри. Да приемем, че въпросните „магистрали” са две – за негативни и за позитивни мисли. Разделението е условно, защото мозъкът не разграничава импулсите (това го правим ние). При наличие на отрицателна мисъл разклонението отива към съответната „магистрала“. Честото изпращане на импулси към нея води до интензивно взаимодействие. Идва момент, в който е по-добре разклонението да се слее или срасне с нея, за да има по-малко съпротивление. Тогава (виж схемата) се наблюдава пристрастявяне към определено поведение, изрази и начин на разсъждаване като цяло. Какво ще се случи, ако е необходимо да се отклоним от познатата ни схема и се налага да дадем положителен отговор за нещо? Разклонението ще се „опита” да се откъсне от негативната „магистрала” и да подаде импулс към позитивната.
Тъй като е свързано с първата, то преместването и отправянето на сигнал към втората не може да се осъществи. Но зададен и програмиран да достигне до определена положителна зона, импулсът тръгва по единствения си възможен път и след поредица от преминавания и прехвърляния в мрежата, се озовава в този сектор. Резултатът на практика е такъв, че на въпрос, на който е нужно да отвърнем утвърдително, отговорът, който се получава, е: „Става”, „Бива”, „Добре е” и т.н. Но не и: „Да, отлично!”, „Превъзходно!”. Свикнали веднъж с негативните послания, дори не обръщаме внимание, че те стават част от нашата същност и че даваме неподходящ пример на децата си. Може да не сте съгласни с това, но се замислете, че запита ли ни някой „Как си?”, обикновено изричаме по инерция „Горе- долу” – низходяща градация, която провокира понижено самочувствие и самооценка.
Ние формираме свои модели за действителността. И колкото повече данни трупаме, толкова по-точен става моделът ни. В крайна сметка съчиняваме и си разказваме приказка за това какъв е светът около нас. Всяка информация, която обработваме и която получаваме отвън, е неизменно оцветена от миналите ни преживявания и от емоционалната реакция на възприетото от нас. Кой ни направлява, когато се поддаваме на емоции или когато ги контролираме? От физиологията знаем, че нервните клетки, които изпращат импулси заедно, са съединени. Ако правите нещо отново и отново, тези нервни клетки образуват стабилни връзки. Ако всеки ден се ядосвате и се разстройвате, страдате, намирате си оправдание да се правите на жертва, вие създавате нови връзки и ежедневно градите вашата невронна мрежа. И тя вече е здраво свързана с всички онези други нервни клетки на така наречената „самоличност“…
Из филма „Мистерията на живота”
