Търсене
Close this search box.

Ти си Всичко, което Е!

Валеше дъжд като из ведро. Чувах капките по стъклото и ламарината на колата, която летеше по магистралата. Някакъв T.I.R. усилваше допълнително падащата водна маса и чистачките не успяваха да се справят. Въпреки това бях доволен. Уморен от разговорите до късно, но удовлетворен от това, което научих. Новите компютърни програми се оказаха не толкова сложни. Знаех, че мога да приложа наученото. Дори мечтаех колко много клиенти ще ми благодарят. Внезапно стоповете на камиона се оказаха пред стъклото. Последва удар. В един момент виждах размазания автомобил и спрелия камион… някъде отгоре. Енергията ме засмука и тръгнах през тунела. Това бе дръжката на бутилката на Клайн, която съдържаше полярности, преливащи една в друга и цялата дъга искреше в тях. Оформяше безкраен кръговрат. Някъде в безкрайността всичко се събираше в точка и сякаш времето, а не аз, летеше с безкрайна скорост към нея. Около точката на безкрайността се усещаше потенциала на възможностите. И тук се срещнахме ти и аз. Ти – моето отражение, аз – твоето вдъхновение. Или обратното – нямаше значение, защото все си бяхме едно – като образ, който се оглежда в огледало, но не се знае кое е оригиналът и кой отражението…
– Какво… какво се случи? – попита. – Къде съм?
– Умря – обясних, без увъртане.
– Аз… аз съм мъртъв?
– Не се тормози. Всички умират…
Огледах се. Нищо, освен ти и аз. Празнота, която ни съдържаше. Дори огледалото не се виждаше.
– Какво е това място? – въпросът беше напълно спокоен, явно не се притесняваше много. – Това ли е животът след смъртта?
– Нещо такова – отвърнах.
– А ти кой си? Да не си Господ? Или… ха, свети Петър. Защо приличаш на мен… Защо ме посрещаш? Хем те виждам, хем имам усещането, че те няма…
– М… да, – отговорих – аз съм Бог. И… свети Петър… И теб… И … ме няма…
– А другите как са? Ще бъдат ли добре? Изпълних ли си задачите… Сега какво да правя?…
– Дай по-бавно… Току-що умря, а се притесняваш за другите. Макар тук това да е нещо прекрасно…
Погледна ме с удивление.
– Въобще не ми приличаш на Бог. Изглеждаш като мен – мъж. Или пък – не. Ха, сега си жена. Сега пък дете… тревичка, куче, камък… Спри се, де. А, здрасти – така си е по- добре – като мен. Как се трансформираш – стана ми интересно. Това някакъв съвременен софтуер ли е? Има ли бъгове? Мога ли да го хакна?
– Вече се хакна… и в камиона… и в Нищото.
– Хм… странно чувство за хумор. Това ли е да си Всевишният?
– Не се притеснявай. Всичко е наред. Хората, Земята, всички са си на мястото. Нямаха времето да те намразят. А и за мъртвите – или добро, или нищо… Ха-ха – нали имате такава поговорка. Ще плачат външно, ама отвътре даже ще са си облекчени. Да сме честни, фирмата се разпадаше, програмите ти имаха бъгове и не вървяха, а и много ги псуваше… Ако това ще ти е някаква утеха, всичко си е вече на мястото.
– Какво следва сега? Ще отида ли в рая или в ада… Къде… ?
– Нищо такова – казах аз. – Ще се преродиш и… пак там.
– Значи е вярно? И са били прави за… реинкарнацията? А религиите? И те ли са прави? Има ли ад? Има ли рай…?
– Всички са прави по техен си начин. Ела.
И ти ме последва из нищото.
– Къде отиваме?
– Никъде всъщност – казах. – Просто е приятно да вървим, докато си говорим. Виж сега, нищото е потенциал, единно знание, което е самостоятелно, чисто, отдадено и съдържащо Всеки и Всичко, което Е. Тази енергия на това единно поле обаче не е в тялото, а навсякъде. А енергията на тялото е друго, невидимо поле, което съдържа информационни елементи, сходни на това, което си сега. Невидимото поле е обвързано с материята – тяло, околна среда… Това е поток, идващ от самото поле, преминаващ през мозъка и сърцето и излъчен навън. Така този потенциал твори и променя холограмата „тяло” и нейните функции, като създава илюзията за преживяване на материална реалност и околна среда.
– Искаш да кажеш, че материя няма?! Че всичко и само илюзия…
– Това казвам. Невидимото поле, което съдържа или задържа тялото, формата на което и да е проявление, е дуално, т.е. притежава винаги своя противоположност. То има формата на бутилка на Клайн, която ти видя, докато пристигаше насам. Та, тази бутилка съдържа в себе си своите полярности, които преливат една в друга в един безкраен кръговрат.
– Значи… аз притежавам Себе си и на друго място – като противоположност…
– Да. И тази противоположност е в неразривна връзка с теб. Съединяването на противоположностите те проявява като материя и ти осигурява и илюзорна реалност, за да преживееш себе си по-цялостно. Пукнатината на нищото между дуалните елементи, в която сме в момента, е потенциалът на възможностите.
– Значи нас ни няма?! И сме само някакъв потенциал?
– Така е.
– А какъв е този потенциал?
– Мисъл.
– А как разговарям с теб…?
– Това е фокуса, с който си свикнал. Но забележи, че аз не си отварям устата. Ти просто си свикнал да се виждаш като тяло. Преди малко…
– Значи и аз мога да се променям, така ли…
– Можеш. Пожелай си нещо. Ето – стана трева, да… сега си камък, сега и бебе… Хайде – нека си продължим разговора… Да, така е по-добре…
– Ама видя ли – и аз го мога…
– Това е свободната воля да се проявиш, както желаеш. В момента можеш всичко – да проявиш и живота, който е определен от теб, и да решиш кога чрез волята на ръката ще можеш да умреш. Затова, щом се проявиш, забравяш за тук и си слагаш ограничение – зона на комфорт, в която са и полярностите, които те изграждат. Но едновременно с това и аз съм с теб – с възможностите, които току-що видя.
– Оо, значи сега като се върна, ще мога всичко!
– И да и не. Ти се превръщаш в ограничение с две полярности. Ако се фокусираш навън, към другите, ще можеш всичко. Ако избереш и се фокусираш в това да имаш, ще загубиш тези възможности. Ще остане ограничението, което си – както беше досега.
– Ами ще избера да се раздавам за другите.
– Което избереш – това ще се случи. Ако се фокусираш, върху която и да е полярност, реализираш само нея… Но имай предвид, че тази полярност има две противоположности. А всяка противоположност – полярности… И така нататък. Това е принцип, който винаги те разделя. „Разделяй и владей” – нали има такъв девиз…
– А кое е правилното?
– Всичко е правилно… Но е добре да се разглежда и противоположността. Да се приеме – че я има, че съществува, че е част от теб. Защото, ако едната половинка я няма, ти не можеш да съществуваш… Затова е добре да разглеждаш и приемаш Всичко.
– Да приема значи и обратното на „разделяй и владей”, което ще е… „единявай и давай”…
– Почна да схващаш. Това означава да приемаш с еднаква сила и степен всяка противоположност (с нейните полярности), съзнавайки, че си неразделна част от нея. Така променяш и реалността, в която съществуваш. Така се „извисяваш”, ставаш „просветен”.
– Супер. Ми то това си е готино…
– Това не е краят, защото в това друго състояние също имаш противоположност (с полярности), която пак е нужно да приемаш и така нататък. Някои наричат това нива, измерения, а те са просто вихрова, вълнова функция на приемането. Това на практика означава един постоянен стремеж за разширяване зоната на комфорт (тоест излизане от нея), приемане с пълна отдаденост на всички възможни полярности като едно цяло, неделимо от теб.
– Странно е, че много лесно в момента разбирам тази плетеница… Изглежда сложно, но е много просто…
– Сега просто имаш цялото знание. За това е така. В материалния свят, ако отхвърлиш която и да е своя част, потенциалът те предизвиква да я приемеш и ти предоставя всякакви ситуации – предизвикателства, които наричаш трудности и пречки, проблеми, негативни събития и така нататък.
– Значи няма проблеми?!
– Всеки проблем е възможност. Възможност да трансформираш проблема в решение.
– Че то това си е работа, къртовски труд…
– Като приемеш и се слееш с проблема, ти виждаш неговите слабости, опознаваш го, защото го преживяваш. Намирайки изход, го решаваш. Но ако не приемаш нещо, се появяват все такива случки и ситуации, които да те предизвикат да го приемеш. Това от глобална гледна точка е израстване, но от локална – негативни ситуации, защото те карат да излизаш от зоната си на комфорт.
– Какъв е смисълът тогава? – попита отново ти. – Когато се преродя, ще бъда празно платно, нали? Бебе. Всички мои преживявания и опит – всичко, което съм направил през изминалите животи, няма да има значение? Това си е прецакване…
– Не точно! – поправих те. – В себе си притежаваш всичкия опит и знание от предишните си животи. Просто в този момент няма да ги помниш. – Спрях да ходя и те погледнах в очите. – Твоята душа е много по-великолепна, красива и огромна, отколкото можеш да си представиш. Човешкият мозък може да разбере само частица от това, което всъщност си. То е сякаш да потопиш пръст в чаша с вода, за да разбереш студена или топла е тя. Поставяш малка част от себе си в съда и когато я вземеш обратно при теб, придобиваш цялата опитност, която тя носи. Ти прекара последните 36 години в човешко същество и все още не си се разгънал напълно, за да усетиш другата огромна част от твоя Ум. След като си тук, ти виждаш, че можеш и знаеш всичко. Но престоят ти тук е само миг, защото твоята работа е да преживяваш, да осъзнаваш различни състояния на незнание. Тях ти ги наричаш прераждане.
– Колко пъти съм се прераждал?
– О, много. Безброй много. И в много различни животи – обясних аз. – А сега ти предстои да си момиче от племето болъгар*, появило се през 650-а година според твоето летоброене.
– Чакай, какво? – запъна се ти. – Изпращаш ме в миналото?
– Технически погледнато – да. Но времето, както ти го познаваш, съществува само в твоята реалност. В отсамната страна на „огледалото”, нещата са различни.
– Какво има там?
– Нищо. Което е всичко… Някъде е там, което е тук – всъщност, другаде. Тоест, никъде. В миналото, което е сега, или в бъдещето, което пак е сега. Или пък в настоящето, което отново е сега. Ти си като мен. Аз съм Теб, но видя, че съм и още много неща… Жена, мъж, тревичка, камък, куче. Да. Знам, че искаш да разбереш какво е там, но да сме честни, не би могъл.
– О… – каза ти, разочарован. – Но почакай. Ако бъда прероден на различни места в различно време, в един момент може да срещна себе си.
– Разбира се. Случва се постоянно. Но и в двата живота осъзнаваш само собствената си линия на живот, собствената си реалност и не разбираш и не виждаш какво се случва. Практически ти си всичко, което виждаш в тази своя реалност.
– Тогава какъв е смисълът на всичко това?
– Сериозно ли питаш? – попитах. – Наистина? Питаш ме за смисъла на живота? Не е ли малко изтъркано вече?
– Мисля, че е разумен въпрос – настоя ти.
Погледнах те в очите и казах:
– Причината за всичко това, че създадох тази Вселена, е за да можеш ти да съзрееш.
– Имаш предвид човечеството? Искаш ние хората да съзреем?
– Не, просто ти. Направих всичко това за теб. С всеки изживян живот ти ставаш все по-добър търсач и откривател на незнанието във Всичко, което Е…
– Само за мен ли? Ами всички останали?
– Няма никой друг – казах аз. – В тази Вселена сме само АЗ и Ти, който съм аз, но всъщност си си пак ти.
Втренчи празен поглед в мен и каза.
– А къде отидоха другите? Имам предвид всички хора на Земята…
– Само ти си. Различни твои проявления и отражения.
– Чакай малко. Не може да съм всички! Всъщност… съм всички. Вече го знам.
– Сега вече схващаш – казах и те потупах по гърба.
– Аз съм всеки и всичко, така ли?
– Тук и сега аз съм ти. Онази част от теб, която е Нищо, и съдържа всичко, освен теб, както и самия теб.
– Чакай малко, не разбрах…
– По-лесно ми е да ти го покажа, отколкото да го обясня:
Потънах в празнотата. Времето е застинало в своята безкрайност. Внезапно нещо се отделя от нищото. Частта бавно се изплъзва от хватката на тъмнината и се спуска стремглаво надолу, към мраморния шахматен под на осъзнатостта. Троши се на парчета. Импресия от стъклено разграждане. Светлините се пръскат и се разпиляват. Времето застива в недоумение. Малки парченца реалност посипват необятността от незнание. Чувствам раздразнение. Казват, че тялото започва да боли, за да усетиш, че изобщо го има. Нуждаем се от болка и от доказателство за болката, за да започнем да се употребяваме по предназначение. Очите, вперени в светлината, не виждат. Ушите, заглъхнали от тишината, не чуват. Вибрацията на гласните струни е застинала в напрегнатото очакване на безмълвен вик. Тялото, изтръпнало от светлинната вибрация на безмълвната тишина, сменя перспективата, обърнато с хастара навън. За да се усети, за да го има. Парченцата стъкло отразяват разпиляната мисловност. Събират се в кутийката на пъзела. Едно от тях ме убожда до кръв. Капките, стекли се по набръчканите бразди на пръста, напомнят за илюзията време, което се развива по спиралата на собственото ми проявление. Болката ме създава. И ме прави цял, усещащ, истински… Продължавам да се събирам в безвремието на изтръпналата тишина. Търся подредба от неизвестни като сглобка и конструкция парченца пъзел. Търся себе си… Разбирам, че всяко парченце има своето място, говори ми и свети заедно с мен и в себе си… С огромна отдаденост и благодарност към това, се събирам. Удивявам се на красотата си. Оглеждам се… Хиляди уникални триизмерности излизат от собственото си изтръпнало мълчание… Някои помагат на своите огледалности да се съберат. За да се слеем в целостта на Всичко, което Е. Нищото преживява себе си през отражението на хиляди уникални стъклени парченца, допълващи го до едно Цяло. И тогава прозрях… Всяко парченце отразяваше Нищото – изтръпнала вибрация на безмълвната тишина, родила светлината, в която стъкълцата откриват и преживяват себе си, съдържайки Цялото…
– Видя ли? Ти си Всичко, което Е – което е било, Е или ще е. Да. Ти си едновременно и Проявление и Източник и Силата, която ги допълва и им се противопоставя. Ти си всеки и всичко. И можеш да бъдеш всеки и всичко.
– Аз съм Мария от Магдала? – каза си го с изумление.
– Ти си и нейните двама сина, и дъщеря й, родена от вярата.
– Аз съм Исус?
– Също така си и Юда, но си и всички, които го следват – добавих.
Остана безмълвен за известно време.
– Всеки път, когато си пожертвал някого, – обясних аз – всъщност си жертвал себе си. Всеки мил жест, който си направил, си направил за себе си. Всеки весел или тъжен момент, минал или предстоящ, всъщност си ти.
– Но защо? – попита ти. – Защо е всичко това?
– Защото ти си аз – ти ме допълваш и ми се противопоставяш. Ти си ограничение в мен, през което преминавам целия АЗ. Без теб не мога да преживявам, а ти без мен не можеш да се проявяваш. Единият допълва другия, но и му се противопоставя. Две полярности на едно цяло…
– Уау! – изумен извика ти. – Искаш да кажеш, че аз съм Бог?
– Да. Но също си и забравата, че си АЗ. Ограничението в мен, съдържащо цялото мен, което те ражда. Така се появяваш в образ от светлина, като Хатхор преди 30000 години. Като монаха, прегърбен и уморен от писане на лоена свещ. Като кардинала, поставил на изтезание хиляди мъченици. Като счетоводителя, седнал тъжно да на брега на мълчаливата Темза, мислещ за самоубийство… Като проститутката, отказала се от себе си, за да приеме себе си, и роди от вярата. Това са твоите прераждания… Така, забравил живота, в името на Живота, ти се изпълваш с вярата и отдадеността, която съм аз. За да създадеш живот… Защото ти си и Пътят, и Мен, и Животът. Ти си и силата, която ги допълва и им се противопоставя. Ти си и Нищото и Всичко, което Е! Изпълняваш задачите, недостъпни за мен, които си поставяш сам. Като това момиченце от племе болъгар в седми век, което сега ще бъдеш ти… Да осъзнаеш, че можеш без нищо да станеш нещо, но също така да разбереш, че ако смяташ себе си за нещо, се превръщаш в нищо. Такава е и цялата Вселена. Такова е и Всичко, което Е!
– Значи казваш, че цялата вселена е…
– Нищо… – довърших аз. – А сега е време да проблеснеш, болъгар, защото вече те желаят там…
* болъгар – да пребъдеш

Leave a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Търсене
Close this search box.

Нови статии

Упражнения

Вдъхновения

Медитации

Shopping Cart
Scroll to Top