Търсене
Close this search box.

За Нищото

Нищото е вероятностен потенциал без характеристики, свойства и състояния – липсващо. Може ли обаче нищото да е нещо без съдържание? Дори да приемем, че назовава онова, което не виждаме, не разбираме или не възприемаме и то е нереално за нас, как да го дефинираме, щом го няма? Ако решим, че е просто отрицание, че е с обратен знак на Нещото, то пак трябва да е съществуващо. Освен това, допълнително необходимо условие за нищото е то да е в пълен покой, защото ако е движещо се, то отново ще е Нещо. Може да се каже, че нищото е нещо, което се е видоизменило, но тъй като не може да изчезне, то пак е… нещо. 

Така стигаме до извода, че...

необходимо условие за „Нищо“ е то да е липсващо, несъществуващо, без характеристики, свойства и състояния, в абсолютен покой, което дори не присъства като понятиен аспект. Самото мисленето за него го привежда в състояние, което го изкарва „на показ“, прави го съществуващо. Потенциалът „нищо“ е възможен единствено и само, ако е неопределен. Ако нищото реши да разбере себе си, то е нужно да се противопостави само в себе си. Причината за това е, че ако някой друг (отвън) го противопостави, това означава, че вече някой мисли за него и го е „изкарал на показ“. Затова то може да се самопротивопостави единствено по собствено „желание“, само̀ в себе си. Така то като несъществуващ липсващ вероятен потенциал, който е цял в себе си, би се самоунищожило и изчезнало. Тогава единствена алтернатива за него остава да е нещо. Но това не е самоопределяне, а самоунищожение. 

Достигаме и до извода, че...

Нищото като липсващо, безсъдържателно, без(с)мислено може да е само потенциал, който, за да се познае, е редно вероятностно да се раздели на две, да се самопротивопости само̀ на себе си – като нищо от една страна и като вероятностен потенциал за нещо от друга, без този вероятностен потенциал да е реализиран. Това дори в Декартовата философия може да са само два аспекта – вяра и съмнение. Така нищото би разделило себе си на нищо, в което се вярва, и на нищо, в което се съмнява. Нищото, в което се вярва, е самото нищо (без потенциал за проявяване), а неговата половинка е съмнение (потенциал, който вероятностно подлежи на проявяване). Нещотокаквото и да е то, е резултат от самопротивопоставилия се в себе си информационен потенциал (нищото). Самият акт на самопротивопоставяне на този глобален информационен потенциал в себе си се нарича мислене. Така Нищото се превръща в Нещо. А тезата, че мисленето определя съществуването, е изказана още от Рене Декарт:

Отличителната форма на мисленето е самообосноваващият се факт, за чието битие не е нужно съществуването на нещо друго. А това е вече определение за субстанция (самостоятелна единица на битието, която съдържа различни определения – качества), за опора на нещата, за несъмненост. Мисленето е главният аргумент за наличието на съществуващото. Мислене и съществуване са така обвързани, че съвпадат. Мисленето е съществуване и съществуването е мислене. То е в самото начало на нещата.

Рене Декарт

Гениалният извод “Cogito, ergo sum“ („Мисля, следователно съм“) се явява фундаментална основа за проявление, за съществуване, за битие изобщо. Тогава глобалният информационен потенциал на противопоставилото се в себе си нищо можем да наречем… когиталност. Самият Декарт формулира противопоставянето по един нестандартен начин и може би поради тази причина това гениално прозрение не достига до нас в пълния си първоначален вид: “Dubito, ergo cogito, ergo sum (“Съмнявам се, следователно мисля, следователно съм“). Значението на този израз философът обяснява по следния начин: “… ако някой е скептичен към своето съществуване, това само по себе си доказва, че той съществува.“

Представените до момента разсъждения и доказателства определят,

че не съществува обективна реалност, „независима” от мисленето. Всяка действителност е следствие на самопротивопоставилия се в себе си информационен потенциал – Нищото. Според Декарт движещото се знание (мисленето) определя проявлението, битието, съществуването изобщо. Светът не е автономен от мисленето, а е зависим от него и се проявява чрез него. Той е мисловен и поради тази причина съществува. Мисленето е процес на познание, основан на два противоположни в единството си механизма: движение и покой. Информационният потенциал в покой, който е липсващ, несъществуващ, без характеристики, свойства и състояния, не може да има дори и понятиен аспект. За да го определим по някакъв начин, досега видяхме, че можем да го наречем Нищо.

Но със същата сила можем да го наречем и Ум! 

Информационен потенциал за всичко, който тъй като е непроявен, невидим, неуловим, в действителност не съществува, липсва, в пълен покой е, няма характеристики, свойства, състояния и съдържания. Така двете понятия (Нищо и Ум) на практика се припокриват и съвпадат. Цялата потенциална информация (Ум), която е в покой, е Нищо. И точно както Нищото, тази потенциална информация се самопротивопоставя и по този начин се самоопределя чрез противоположностите, които е – вяра и съмнение. Информационният потенциал в покой е самото знание, което вярва, че съществува, едновременно (в комбинация) с другия му аспект – съмнението, че съществува. Актът на преливане между вяра и съмнение наричаме мислене и то, мисленето, явяващо се в самото начало на нещата, реализира проявление, съществуване, битие. Така целият потенциал чрез мислене реализира „свят“, който е ментален:

Цялото е Ум. Светът е ментален.

Този принцип означава, че Цялото (абсолютът, субстанционалната реалност, която създава всичко) е всъщност един безкраен информационен потенциал – ум. Светът е ментално проявление в ума на Цялото. С акта на мислене съзнанието твори света и го реализира като проявление. Както е вярно, че светът се съдържа в информационния потенциал, също толкова вярно е, че потенциалът е във всичко. Произходът на всичко, което Е, е ментален, и всичко, което Е, проявява себе си чрез и в наличието на този потенциал, т.е. умът е липсващ, несъществуващ, без характеристики, свойства и състояния, в абсолютен покой и дори не присъства в понятиен аспект.

Нищото (информационният потенциал в покой) се самопротивопоставя на себе си, като по този начин се разбира и опознава.

 Причината за това е, че ако то съдържа целия информационен потенциал и знае всичко, се появява парадокс – знаейки всичко, то не може да преживее, да изпита и премине като опитност през този потенциал. За да може да изпита тази опитност и знание (честотна вибрация), то е редно да забрави – да забрави, че е пълният потенциал. Тъй като степента на забравяне може да е различна и е безкрайна в своите вариации, то е редно да обследва, изпита, преживее като опитност всеки аспект на тази забрава. Така забравата и потенциалът се явяват две противоположности на едно цяло. С други думи, за да познае себе си, нищото има само един вариант – да се самопротивопостави в себе си. Този акт на самопротивопоставяне се явява мислене и едновременно с това – проявление. Проявлението (нещото) само по себе си не е възможно да се познае, разбере и определи. За да направи това, то е необходимо на същия принцип да се самопротивопостави на себе си. Така то определя себе си като съвкупност от себе си и собствената си противоположност (плюс и минус, да и не, за и против и т.н.). Така всяко проявление, за да бъде определено, е нужно да съдържа в себе си и своята противоположност. Едновременно с това то априори е самопротивопоставеното нищо (съдържа в себе си целия информационен потенциал).

В този информационен потенциал се случва процес – от/ до покоя на липсващото несъществуване се проявява импулс на движение (мислене). Мъдростта на покоя се трансформира чрез мисленето в материя на съществуването. Тази връзка е постоянна, непрекъсваема, безкрайна, циклична. Целият този процес предопределя наличието на протяжност (време и пространство). Разсъждайки върху това, самият Декарт коментира следното:

… протяжността, както говори и името, само се „простира”, заема място, но някак без цел; целта се задава от мисленето и доколкото то е символ на присъствието на висшето познание.

Рене Декарт

Протяжността е характеристика на пространство с неговите параметри – дължина, височина, ширина.

Така пространството се явява необходимост за определяне на битието, неговата външност, редоположеност и множественост. То има функцията да заема място за осъществяване на движение. Самото движение като външност и множественост, отделена от нищото, е възможно при наличието на противоположност – време, което е неразривно свързано със самото пространство. Едното прелива в другото. Времето и пространството се явяват двата аспекта на протяжността, като тя сама по себе си като проявление остава цяла, неделима и постоянно свързана с нищото. В този план и целта е определена от самото мислене. Протяжността е възможността за реализиране на потенциала и тя има една единствена посока – откъсване, излизане вън от нищото. При това самата протяжност и нищото остават в неразривна безкрайна връзка. Този импулс на излизане от нищото е актът на мислене, който се явява самата реализация на потенциала. Не съществува реализация без потенциал и потенциал без реализация.

Съществуването е мислене и мисленето е съществуване

В този план протяжността, мисленето и нищото се явяват триединна съвкупност на едно неделимо Цяло. Самата протяжност, следвайки този принцип, може да се определи като проявление, единствено ако се самопротивопостави. Така тя се превръща в пространство и време, които априори съдържат в себе си нищото – отново триединно цяло. Като резултат всяко проявление следва този принцип на триединство. Така например пространство, време и движение се явяват цялост, която може да бъде наблюдавана като резултат навсякъде в проявлението и съществуващото. Тази цялост като взаимообвързаност се изразява в следното:

Колкото по-бързо се движим, толкова по-бавно тече времето (парадокс на близнаците, Айнщайн)

Това означава, че времето тече с различна скорост в неподвижна и в движеща се отправна система. При скорости, близки до тази на светлината (300 000 km/s), разликата е голяма. Така например, ако единият от двама братя – близнаци отиде на пътешествие със звездолет и пътува със скорост, близка до скоростта на светлината, той се движи изключително бързо. При завръщането си на Земята след година полет, този близнак-пътешественик се оказва с около десет години по-млад от брат си. Причината за това е, че през този период той се движи с огромна скорост и времето за него тече бавно. За брат му, който е на Земята и се движи с нейната скорост (пъти по-ниска от тази на светлината), времето тече по-бързо от това в звездолета. Така братът на Земята остарява с „нормални“ десет години, а завърналият се от полет – само с една. През 1992 г. проверка на този мисловен експеримент е извършена на практика с двойка синхронизирани атомни часовници. При качване на единия от тях на изкуствен спътник на нашата планета (скоростта на спътника е 8 – 11km/s или 28 800 – 39 600 km/h), той изостава спрямо оставения на Земята часовник, т.е. за него времето тече по-бавно.

Да разгледаме и обратната версия – какво се случва с времето при липса на движение (състояние на покой)?

От посочената вече връзка между време и скорост следва, че колкото по-бавно се движим, толкова по-бързо тече времето. В състояние на покой времето тече толкова бързо, че клони към безкрайност. Като следствие може да се заключи, че в рамките само на един миг информацията, която е налична в това състояние на покой, е безкрайна. Тогава и енергията е безкрайна (безкрайност bit х 3.10-21 = безкрайност J). Така може да се каже, че покоят съдържа цялата информация и цялата енергия. Естествен е въпросът какъв би бил размерът на такъв покой? Когато енергията е безкрайна, всички съществуващи и съдържащи се в нея видове енергия би следвало да са безкрайни, в това число и гравитационната. В този план на разсъждение може да се заключи, че безкрайното познание като енергия е свито от безкрайната гравитация на същата тази енергия в безкрайно малко пространство. Тъй като енергията на това свиване е безкрайна, това пространство се оказва нулево… нищо.

Всички състояния на покой, дори пръснати в цялата „безкрайност“ на пространството, ще имат един и същ размер.

 

 Тогава съвкупността от безкрайно много нули е отново нула, т.е. това състояние на покой е едно и единствено. Времето в това състояние тече безкрайно бързо и дори събития, случващи се например преди или след 3 000 000 000 години, се оказват събития в един единствен безкраен миг – тук и сега. В състояние на покой пространството липсва, а времето е винаги безкрайният миг тук и сега. Всяко отклонение от това състояние е вече наличие на движение (с определена скорост) и колкото по-бързо се движим, толкова по-бавно за нас тече времето. Всяка скорост води до време, различно от безкрайност, и като следствие информацията вече също не е безкрайна. Така и енергията е различна от безкрайност. Тъй като енергията не изчезва (Хемхолц), а само се видоизменя, видоизменената „загубена“ енергия от безкрайността се отделя от нищото (състоянието на покой) като енергийна вълна (светлина, електромагнитно поле, звук и т.н.). 

Така за всяко наличие на движение ще е налична и протяжността с нейните елементи пространство и време. При това положение безкрайната енергия вече не е безкрайна, т.к. при забавянето на времето информацията не е безкрайна, а ограничена. Това ограничение е в правопропорционална зависимост от скоростта – колкото по-бързо се движим, толкова по-бавно тече времето и като следствие толкова повече е излъчената (трансформирана) енергия, т.е. отделянето от безкрайния потенциал води до „загуба“ на информация (енергия), която се видоизменя като проявена в пространството вълнова функция. С други думи, колкото по-голяма е скоростта при отделянето от покоя, толкова повече информация „губим“ от безкрайния потенциал. Тъй като тази информация (х 3.10-21) е и енергия, тя не може да бъде загубена, а само се трансформира в излъчена в наличното вече пространство и време вълнова функция.

Leave a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Търсене
Close this search box.

Нови статии

Упражнения

Вдъхновения

Медитации

Shopping Cart
Scroll to Top